Нали го знаеш онзи тих момент,
когато се събуждаш и знаеш,
че не трябва да си там...
и не трябва да те има
и че си излишна нота
от стотна повторима....
И всичко в теб първично е
и се повтаря само рима,
която се разнася във пространството,
недостижима...
И плачеш, блъскаш с ярост във стена,
която е неразрушима...
Оглеждаш се - и то е само Зима,
която пари и гори,
като Сардина!
И смиссъл няма,
няма и да има!
Защото просто си солена,
като сълза
НЕУЛОВИМА!
Няма коментари:
Публикуване на коментар