неделя, 29 септември 2013 г.

Пеперудите си имат свой момент...

В началото е хубаво! Прекалено даже!

Спомням си я, дойде при мен, говореше и се усмихваше като дете, уловило най-цветната и голяма пеперуда, неможещо да повярва, че е в ръцете му...

Разказваше и даже не намираше време, за да си поеме въздух. Описваше с вълнение ръцете му - как докосват; очите му - как гледат; думите му - как трептят; парфюма му - как ухае върху нея; смеха му - как звучи.

Слушах я и не можех да говоря, не можех да прекъсна вълнението й, да поискам да спре...радвах се повече и от нея, а тя се радваше безумно повече и от мен.

Тръгваше си с най-слънчевата усмивка, която съм виждала, за да се върне и да разкаже за следващата среща...

Един ден дойде, заплака и ми каза: "Пеперудите си имат свой момент - позволяват ти за кратко да ги хванеш, да се насладиш на цветността им и след това отлитат...отлитат заедно със красотата.."

Говореше, изпълнена с вина. Беше убедена, че грешката е в нея. И питаше къде сгреши?

Притисна се до мен, сгушена и тъжна. Заплака с топли и канелени сълзи, наведе глава и можех само да доловя през хълцащото й стенание как казва: "Не искам повече да тръгвам и да хващам пеперуда..."

Изправи се, погледна през прозореца, усмихна се неволно, махна с ръка и си пожела...да се превърне в пеперуда! После отлетя...

сряда, 25 септември 2013 г.

В мен тихо е...

В мен тихо е, скандално тихо
и носят се нюанси на кафе.
А сетивата ми бунтуват се и викат
от липсата на нещо да зове.

В мен тихо е, скандално тихо
и непознато е усещането за без звук.
Напрегнато и колосално ми е времето,
в което осъзнавам, че те няма тук.

В мен тихо е, скандално тихо
и хапя устни, но до кръв съдирам.
Вълнувам се като цветле пред пролет
и  като дъжд след буря ескалирам.

В мен тихо е, скандално тихо
едва разпознаваем е звукът на пулс.
Ни глас, ни стон, ни вопъл или ехо
да чуеш можеш в този сляп конвулс.

В мен тихо е, скандално тихо
на ноктите трперят пръстите едва,
а някъде в пространството се носи
безкрайна музика от стихващи слова.



събота, 14 септември 2013 г.

Зов

Ти казваш ми да дишам,
но не ми подаваш инхалатор.
Ти казваш ми да помириша,
но не разнасяш аромат.
Ти казваш ми да плача,
но не ми предглагаш повод.
Ти казваш ми да ти говоря,
но не ми създаваш довод.

Ти искаш да съм мила и грижлива,
но поцеланът ти е груб.
Наричаш ме измамница и си отиваш
по твоят неотъпкан път.

А аз крещя от дим и цветове,
натрупали се в чайник луд.
Разнасям себе си в ментални светове
и искам твойто "НЕ" да ме зове!



Най-трудната част, когато трябва да напуснеш някого е.....когато трябва да тръгнеш....

В началото сцената е пълна!
Изпълнена е с емоции и трепети; аромати на кокос и кафе, по-късно вино...; лавандула и чисти завивки, омърсени и оцветени със страст...контурите на две тела!
След първата сцена, декора някак си започва да изчезва...да се стеснява сцената, да изчезват малко по малко ароматите и думите...
Не знаеш дали...ще се обади пак...дали ще поиска точно този смях...ухание...думи...
Една прекрасна, свежа и ухаеща на трева сутрин, се събуждаш и осъзнаваш, че това не е достатъчно за теб, че трябва да напуснеш...че коридора се стеснява, като проекция в картина...че в далечината не виждаш нищо...само сляти образи и сенки на недочуващи се думи и срички...
Сега настъпва тишина! Болезнена и някак си решителна за крехкия ти и неподреден живот...
Сега е момента, в който трябва да изправиш глава, да допушиш последната си цигара, да преглътнеш последната си глътка вино и да кажеш "Тръгвам!..."
Отваряш устни, а от тях излиза глух и  празен стон, крещящ недолувимо "Махам се!!!"
И само ти го чуваш този звук! Само ти! В Главата си! А той...Усмихва ти се и отваря втората бутилка вино...
Мамка му, не казах ли "Довиждане!" ???
Да, каза го...но само в мислите си...
Подаваш чашата си, той я пълни, а в съзнанието на крехките ти мисли чуваш стон и той крещи:
"Най-трудната част, когато трябва да напуснеш някого е.....когато трябва да тръгнеш...."
После всичко продължи от първа сцена...пак!!!...

Неуловимата

Пронизващо-културна съм...дори наивно малко ми изглежда.
Срещнах те в момент на болка, съзерцание, оправданост и насилие...на мислите!
Посрещнах те такава, каквато бях...и ти пое ме - такъв, какъвто беше...
И след това...
...започнаха въпросите; дилемите;после думите....и размислите.
Разнасях се в пространството, оставяща от себе си част от електроните.
Нарастваше и лудостта ми. Ескалираща!
Подреждах себе си почти като бельо във гардероб...
Описвах се като прекрасен увод в книга.
И ти ми вярваше, поемаше, четеше. И търсеше онази подредената, когато осъзна, че е разхвърлена и сложна.
Отправяше въпроси, на които точни отговори няма...не и в мен.
Неуловимо е!
То е като аромата на канела, който много ти харесва, но с ръце не можеш да го задържиш.
Като плюшената и любима кукла, която трудно ще успееш с допир да я оживиш.
Като вятъра в косите, който те докосва, но него не можеш да докоснеш ти.
Като мислите, в момент на еуфория и екстази, които нямат смисъл уловим.
Като ефекта от синтетика, която си набутал през дихателните си пътища.
Като мелодия, която само слухово успяваш да прегърнеш.
Като влечуго, което никога не можеш да опитомиш.
............................................................................
Неуловимо е.....по начина, по който не можеш мен да задържиш.

В коя религия да вярвам точно? Ами, те са толкова много.....и кой е този Бог - един?!

Раждаш се на определена територия, с отредени традиции и вярвания!
Родителите ти те възпитават според това! Защото и те там са родени и така са възпитавани!
Предполага се, че трябва да съм Християнин. Ама (само) се предполага.... според кой?!
Но срещам хора - различни, интересни, скучни, красиви, грозни, умни, или не чак толкова, Католици, Мюсулмани, Протестанти....
Всички имат качества, съдби, интереси, търсят Себе си и нареждат пъзели и винаги липсва последният елемент, който да ги нареди....
На кое да вярвам? Какво съм аз?
Ами ок - приемам, че съм християнин и отстоявам позицията си до край!
Ами, приемам и позицията, че съм красива! Но дали цял Свят мисли така! И не е ли малко наивно, егоистично и пошло да го вярвам! Цял свят да ме мисли за Прекрасна! Скучно....
Тогава какво съм Аз? Християнин? Протестант? Красива? Тъпа? Умна? Атеист!
Никой няма конкретен отговор за това. Това не е като 2+2=4. Философия е!
Как може някой да ми даде точен отговор за собственото ми мислене  - философия?!
И ако има Бог (нещо, което трябва да ни обединява) - той защо е с различни имена?; вярвания, каращи хората да се избиват?; разпределен на нации и държави?;
Тогава какъв Християнин съм аз? Същият, както и Католика и Мюсулманина и прочие....възпитаван и вярващ в нещо, което не е моята личност, а Конспирация!
Аз съм просто себе си - красива, за едни; за други тъпа; за трети Божество!
тогава аз Бог ли съм! и трябва ли да вярвате в мен?!
НЕ - вярвайте в СЕБЕ СИ!!!

Виждаме опаковката, но не и съдържанието.......

...и се стремим към себеопознаване!
Запознаваме се с някой и според визията, зодията, звездите и планетите - знаем той какъв е...
А той плаче, защото не може сам да опознае себе си, какво остава за другите!?!?
Решаваме, че някой е "еди какъв си", защото в неподходящ момент /за теб/ е направил нещо "неправилно"; изсмял се е на нещо /което, за теб не е смешно/, наредил е акордите грешно, подредил е пъзела "сложно".....а ти не си мислил така...
Това прави ли го ЛОШ? Лишен от интелект? Без цветове в съзнанието си? /ами, ако е далтонист?/  Без думи и глас? Без чувства?...
Преценяваме и не мислим...той какво е преживял, защо реагира така срещу живота, какво носи в себе си - сребро или злато...или просто дрехи и чувства "втора ръка"?
Решаваме да протегнем ръка и да насочим меч-а, към място, което много боли - Съзнанието, Сърцето и Миналото!
А, ти познаваш ли себе си? Готов ли си да съдиш и да раздаваш правда? Мислиш, че твоята опаковка е лесна за разпечатване?! Че там няма съдържание, което е останало невидимо?! Че си ИДЕАЛЕН!?
Живей тогава! С илюзията, че си БЕЗГРЕШЕН!
Но живей и с мисълта, че някой вижда твоята опаковка.....без съдържание!

петък, 13 септември 2013 г.

Делириум

събудена, в полузаспало състояние
отпивам от полусвареното кафе,
а на опаковката му закачливо пише
"зърната африканска робуста
придават плътността
и шоколадовия аромат"!!!
не, не е в тях вината,
по този начин да се чувствам,
тъй омагьосана, изпадаща в делириум
и искаща все повече да мъркам
и да се гушкам в меките завивки,
да втривам кожата си в тебе
и да се галя в ритъма на твоя пулс,
да искам теб все повече и още,
и още много аз да искам само теб!
виновни са онези твои устни,
тъй плътни, меки и обстойни,
затоплящи ръцете ми със дъх
и даващи на думите ми сила,
и носещи на мислите ми звук!
но пак отпивам, малко по-събудена
от малко по-свареното кафе,
а мислите ми все така се носят
в ефирното на крехкото небе!


Прозрение

Пронизващо красиво в мислите ми влезе,
разтърси всяка част от мен,
отминаха години, преживяна болка...
Денят ми е със твоето име оцветен!

Отдавна те зачеркнах, казах край...
Понякога не знам какво изпитвам?!
Дали си с мен или във мен?
Безумно всеки ден ми липсваш!

Любов, безумен страх, разочарование,
по-истинско от всички истински неща,
незаличим си, искам да го изкрещя:
Обичам те!...
Дори след цялата убийствена тъга...



Копнеж

Усещам, липсва ми любов,
къде изгубих я - не зная?!
Живота се превръща в изгрев нов,
дали след залеза ще го позная?

Безкраен облак, но красив
прикрива моите безброй сълзи,
говори ми със поглед плах и див:
"Обичаш, но усещаш, че боли!..."
Лист от свежа роза с хиляди бодли,
в миг те гали нежно,
а после, изведнъж, започва да боли...

Душата ми все повече копнее,
желае някого в съня, а не сама!
Луната капчици любов над мене сее,
но аз от страх не мога да ги уловя!

четвъртък, 12 септември 2013 г.

Кайсии от неродени мисли


Няма как да ми убегне
тази мисъл
нищо, че не се е родила
още.
Но тя е в мен,
усещам й плацентата,
бушува.
Не е набрала смелост
за да се роди,
но в мен притихнало крещи
и вика
и копнее
и иска още
да узрее
да носи чувство на заблуда
и после тихо да пирува.
А аз знам,
усещам си пулсациите
и стена
от емоция
от грижа
и възбуда
и мисля си
как може да е толкова прекрасно,
една едничка мисъл
необуздала мрака,
а мен самата подлудява,
притихнала съм вече
и я чакам.
А, ето иде, носи се
присъща самодива,
прошепва ми в ухото нещо
напъвам се да чуя
и осъзнавам
няма смисъл,
най-сочно е, когато
ти е непознато!

Отчуждение

Ти казваш тихо: "Обич моя",
а моята дали е твоя?
Ти плачеш тихо с моите очи,
а моите дали усещат твоите сълзи?
Усещам, че усещаш с моите сетива,
а моите усещат ли това?
И устните ми "Мои са", казваш ти,
а моите дали са твои, ми кажи?...



Мистерия

Излишно криеш се зад пясъчно - прозрачни мисли,
разчитам всичко - не е нужно даже да чета...
на дланите ти са изписани безкрайно тайнствени неща,
нима си мислиш, че не мога да ги разбера?

За миг помислих си "Каква мистерия?"
Сега е ясно всичко - само болка и истерия
крещи от своята разголена и крехка тишина...
не си ли се запитвал "Докога?"...

Парченца истина и голота се стичат върху мен,
в съня си те намирам отегчен и малко уморен!
А истината ме пронизва с ярост и желание,
разбра ли - няма как да се сравня със твоето страдание!

Тишина

Пристъпваш бавно към обзелата ме тишина
и пръскаш с ярост свойта топлина...
Надничаш, но не смееш да изкажеш с глас това,
което аз отдавна чакам! Чакам и сега...

Кажи - какво ти виждаш през прозореца ми сив,
дали усещаш ме или пък чуваш само срив...
Долавяш ли на малките, красиви феи песента
или с предимство са изписаните грешки на дланта?!?

Не спираш да слухтиш, озърташ се, броиш...
Минутите пред теб изнизват се, а ти стоиш!
И стенат в теб молбите за любов и грехота,
но в стаята на феята дочуваш...само тишина...

Сянка

Изваяна от портокалов аромат
те чака там, момичето ти... или беше?...
Подмина я!
Дори на пътен знак
обръщаш повече внимание...
Дори на уличното куче се усмихваш
и показваш повече желание...
А тя замръзнала от хлад те чака!
От този студ, със който я докосваш
сълзите й са ледени висулки по лицето...
И има красота в това!
И има чувство на доказана вина!
Но тя е само сянка вече...
Подмина я зловещо и вече си далече...

Да говоря ли?...

Ако трябва да говоря,
ще мълча...
Ако трябва да ти шепна,
ще крещя...
Ако трябва да съм вярна,
ще те лъжа...
Ако трябва да те лъжа,
ще рискувам...
Ако трябва да съм нежност,
ще съм груба...
Ако трябва да съм истинска,
ще се преструвам...
Ако трябва да говоря,
ще съм няма...

Колко пъти си рисувал в мрака?
Колко пъти си ме лъгал и си плакал?
Колко пъти си ми бил опора?
Колко? Там ли си? Усещаш ли?
или да спирам да говоря...

Нарисувай ме

Нарисувай ме със дъх на праскови,
докосни ме с допир на коприна!
Приеми ме истинска и чиста,
нека бъде цветно-прелестна картина!

Аз ще чакам, няма да избягам,
от ръцете ти ще пия нежност!
Дай ми морска и неземна сила,
на която сянката страстта да е обвила!



При теб

По стените на ума ти си оставил белези,
от крехките ти мисли, от дъха ти....
Разглеждам всяка мисъл поотделно,
но отговор не срещам - ти какъв си?

Дъгите ти са твърде избледнели,
опустошени са от цвят и свежест!
Не искам да се боря с негативни чувства,
"Обичам те!", в пространството препуска...

По начина, по който себе си раздаваш,
започна неусетно като пясък да ме разпиляваш...
Но аз не искам други брегове и други бури...
При теб съм спряла!
Не искам други - чу ли?

Кристално чиста...обич

На ягоди и захарни памуци ми ухае,
поглеждам те и мисля, че това е
онази тръпка, за която си мечтая,
да полетя със теб и да се слеем със безкрая...

Ръцете ти докосват моето тяло,
а аз ти стена и крещя обезумяло!
Кристални мисли сливат се с диханието твое,
желаейки да ме обгърнеш с думичката "мое"....

И сгушена така, треперейки с усмивка,
задъхана от обич, показваш ми, че съм щастливка!
Със думи ме докосваш и всичко в мен утихва,
красива буря в мен заражда се и не притихва...

Мечтание

Примамливо привличаш ме с желание,
от устните ти капят страст и сила...
Докосваш ме с очарование,
което ме превръща в непокорно мила!

За себе си не искам да говоря,
дошла съм тук, сега и съм за теб!
Ако можеш приеми ме... непозната!
Започвам бързо да стопявам всеки лед!

Ухае ми на пролет, на тропик и на теб
неволно се усмихвам, докосвам всеки ред...
А ти промъкваш се и тихомълком си отиваш,
оставяйки ухание на бриз и мед...



Раздвоение

Във черно-бели мисли те сънувам,
неистимо наситих се да те жадувам.
Сега дори не знам какво желая,
присмива ми се тъжната китара...

До време исках те, желаех, плаках...
А ти не виждаше частица от това!
Сега ме търсиш и предлагаш чувства,
но в мен отдавна липсва любовта!

Не беше сигурен, премисляше си хода,
докато аз изчаквах с Нея на везната,
да прецениш, коя от двете заслужава
да получи славната ти обич и омая...

Не съжалявам, че рисувах те с дъгата,
нито пък, че дишах с дъх на карамел!
Не съжалявам, че за теб неволно плаках
и че късче от душата ми си взел!

Но вече всичко е опустошено,
отекват думите ми ден след ден!
А ти се сети твърде късно
колко цветно е било във мен!

Есенна любов

Напомняш ми за тъжната китара!
Забравен като нея,
очакваш някой да докосне струните ти
и да възроди това, което в теб струи...

Приличаш ми на есенния дъжд!
Сякаш дълго време си се криел от света
и изведнъж открехваш себе си пред мен!
Над мен изсипваш капки страст и болка!

Напомняш ми за есенните, падащи листа!
Отрупваш ме със чувства - непознати,
цветни, странни, тъжни, искащи любов...
А аз дали готова съм за теб - отчаян и суров?...

Дали ще имам сили да посрещна след това и зимата?
Да те приема чист и откровен?
Дали до пролетта ще бъдеш прероден?

Посрещам те!...



Нов ден

Звездички мънички се смеят
и във ума ми пак си пеят,
за луда страст и за раздяла,
а болката в пространството остана!

Сега е нов света пред мен
и нов е утрешния ден,
защото всичко лошо си замина,
остана само образ от картина!

Запленена

Изкуствен рай обзема мисълта ми
и въздухът е разпилян около мен.
Ненужни мисли сливат се с ума ми,
в ужасен и напрегнат ден!

Случайно срещнах любовта ти,
но сякаш ти не срещна мен.
И продължавам да се лутам в мисълта си,
красиво е да знаеш, че си запленен!


Противоречия

Не ме гледай - видях те!
Не ме докосвай - познах те!
Не ме викай - не чувам!
Не ме буди - не сънувам!
Не ми казвай - разбрах те!
Не ме слушай - презрях те!
Не ме моли - не съм готова!
Не ме вини - не съм аз твоя!
Не ме искай - опознах те!
Не ме ядосвай - разбрах те!
Не ме питай - не ти говоря!
Не ме обичай - не ти се моля!

Видение

 Устни, тъй сладки, тъй сочни, тъй страстни,
искаш, не искаш, не можеш без тях!
Очи, тъй прекрасни, над теб те са властни
пронизват те тихо, усещаш без страх!

Кожа от коприна, дори като картина,
нежно и страстно докосваш без срам!
Коса от сатен, разпиляна от вятър
вплитат се пръсти в огън и плам!

Лице, във което намираш детето,
невинно и плахо те гледа добре.
И искаш със нея, да бъдеш до нея,
но тя не желае това...

Небе

Как хубаво е сутрин рано,
студено е, но не е мраз,
красивото остана само,
небе от бял и скъп елмаз!

Красиви фигурки рисувам
със поглед във небесна шир.
Нима небето не прозира
като чист, ефирен лист?

Бели птици в синевата са сами,
звезди от слънчева коприна!
Красиви облаци, но ще вали,
прекрасна огнена картина.

Контраст между очи опасни,
оглеждат се във устни страстни.
Омайно, прелестна магия,
дали и тебе ще надвия?!...

Какво е любовта?

При себе си те търсих, но забравих,
че ти намери друг живот.
При мен остави черни рани,
обречена съм да ги нося до живот!

Забравих, че от мен си тръгна,
сега събудих се от твоя сън.
Не мога нищо аз да върна,
освен да хвърля вещите навън!

Разнищена от думите ти - ослепях,
вървях по улиците безпосочни.
Добра и лоша с тебе бях,
за да се срещна с чувства точни!

На всяко пламъче връхлитах
и търсех нова светлина.
Топлина и самота опитах,
за да усетя - какво е любовта...

Иначе съм си добре...

Изпитвам болка от кристална самота,
а карамелова сълза се стича през нощта.
Защо не спре да ме боли поне,
иначе съм си съвсем добре!

С изваян поглед гледам към звездите
и питам се коя съм всъщност аз?!
И болката поне за миг да спре,
повярвай, иначе съм си съвсем добре!

Не вярвах, че не ме обичаш във захлас,
все всушвах се в измамния ти глас!
И този ужас от сълзи да спре,
иначе съм си съвсем добре!...

31.03.2008г.

Вина

Желая да съм като птиците свободна,
да полетя, когато ме боли.
Да ме обгръщат пътища огромни
и да заспивам с хиляди мечти!
 

Защо не сме като цветята,
при буря да се сливаме в едно,
да можем да запазим топлината,
макар останали с едно листо!
 

Поглеждам с празен поглед към небето
и в миг изпълвам се с вина!
Сърцето ми ме тегли там, където
не мога да открия любовта!...


31.03.2008г.

Очите ти говорят

Очите те издадоха, любими,
и ми говорят толкова неща!
Да бъда с теб, ти позволи ми,
не казвай "Не", очите ти горят!

Във тях аз виждам самодиви,
повярвай ми, че виждам и душа!
С очите си невинно я съзирам,
а в нея стене любовта!

Любов, очи в очи аз впивам
и ти случайно гледаш ме така.
Сега съм сигурна, напълно те разбирам,
очакваш ме в изваяната тишина!

Поглеждайки в очите ти красиви,
разбирам, че летя в безкрайността.
Сърцата ни си шепнат с думи диви
в замръзналата, глуха тишина!

Небрежно


Небрежно разхвърлена стая,
небрежно покрито легло,
небрежно прегърнати двама,
небрежно сънуват едно!

Небрежно събличат се мисли,
небрежно, докоснати с вик,
небрежно са толкова близки,
небрежно... но само за миг!

Липсваш ми!


В желанията ми няма миг,

когато да не стене мисълта за теб!

Като бадеми ярко очертават се

очите ти!

И аз усещам как пронизват ме…

В ума ми думите ти се преплитат,

напомняйки ми за това, че съм желана!

И устните ти!

Очертани със контура на моите устни!

Белязани са – както моите, така и те!

И всичко умножава се по две…

Страст, желание, любов и болка!

На ягоди ухае, може би…

А, ти... ми липсваш…

Безкрайно дълъг ден...

Не съм със себе си...
Отново съм извън това, което другите наричат май... душа!
Пронизващо културна съм за другите сега,
но себе си не разпознавам в тъмно-сивата мъгла...
Във пепелник догаря черната цигара,
аз нямам сили даже да я загася...
Поглеждайки в окото на мечтата,
дали от странните си мисли ще се оттърва...
И тези чувства всеки ден изгарят,
това, което, пак повтарям, за другите нарича се... душа!
И сливам се със себе си, с мечтата и със мен.
Oтчайващо изглежда...
Kато безкрайно дълъг ден...



Отворих очи и....се събудих!!!

Кои моменти пропилях, какво изпуснах с времето и защо го позволих? Кога завесата падна, без да разбера, че преди това е имало мигове, емоции, усмихнати лица; нямаше проблеми, а решения. Защо осъзнавам винаги нещата толкова късно? Забравих ли кога и как да се наслаждавам на онези, малките неща? А часовете и дните се изплъзват през крехките ми и отчаяни ръце...
После се оплаквам, че нещата не вървят, че не се чувствам комфортно със себе си и нещата в живота ми, забравила, че има причина за това и причината съм АЗ! "Причината" не спря да се държи ужасно с хората около себе си и и със самата себе си. А нещата навън - в природата, в емоциите, в забравените мисли, в миговете с любимите същества и семейство, са прекрасни. Просто трябва някой да ги види.
Мисля, че се събудих...осъзнах...прозрях!
Просто е трябвало "нещо" или някой само леко да ме бутне - да ми прошепне, че живота не спира, за да си почине и да си поеме дъх, че стрелките на часовника му бързо се въртят и няма смисъл да пропилявам преминаващите дни в неоправдана депресия и ленивост!
"Нещото" се случи, отвори ми очите. Не знам какво е, не разбрах кога и как, просто премина през мен, събудих се с усмивка и погледнах през прозореца - майка играеше с детето си, смееха се с глас, лицата им сияеха, беше миг - важен миг; баба и дядо вървяха, хванати за ръка - цял живот са били до себе си, борили са се със себе си и проблемите около себе си и... има любов, държат се и и не ще се пуснат, докато живота не "пусне" тях; усмихнах се и отворих широко прозореца, за да влезе целия свят вътре с всичките му шантави, красиви и ментални неща!
Пуснах си песен. Пеех. Смеех се и танцувах. Ей така, сама. Бях забравила да се радвам така. Но си припомних, да! И дано не забравям скоро. Утре. Следващият месец. Тази година. Никога!

In the name of love

В момента спиш...и аз те гледам!
В пространството навън е зима и снежинките танцуват своят зимен валс...а в мен е лято.
Гледам те и с притаен дъх посрещам вълните на морето, които спираш на брега на сърцето ми.
Посрещам слънцето, което внасяш в подредената ми стая.
Отпивам от коктейла, който си направил...с малко ром, канела и парченца портокал.
Рисувам те със поглед и запечатвам спомена с целувка.
Докосвам плахо устните ти и треперя. Страх ме е да те събудя.
Спиш в моето легло и аромата ти се разнася по чершафите...и си обещавам как никога не искам да ги изпирам.
Мечтая си да мога като теб да снимам. Но не мога! Да мога да карамелизирам момента ти на сън и красота!
Прегръщам те и сякаш...светът е във ръцете ми!
...............................................................
Ако не дишаш, някак си и аз не искам да го правя!
Ако не мислиш, аз и заради теб ще го направя. За двама ни ще мисля!
Ако сънят ти черно-бял е, цветен ще го подредя!
Ако си тъжен, ще се смея!
Ако се смееш, ще се смея повече дори от теб!
Ако си някъде далеч, със мисли ще те предизвикам!
Ако си книга, ще те чета по страница на ден, за да те имам...дълго и безкрайно!
Ако си филм, ще гледам по минута, за да не свършва никога!
Ако си песен, всеки ден ще си припявам!
Ако си дъжд, ще искам всяка твоя капчица да вкусвам!
Ако си далеч, ще искам твой клонинг да направя!
Ако си тук, тогава няма "там" да има!
Ако....
In the name of love.

сряда, 11 септември 2013 г.

Защо?

Защо не чувствам нищо, когато ме докосваш?

Защо не чувам думите ти, когато ми говориш?

Защо не виждам себе си във тебе?

Защо изгубихме ужасно много време?


Защо лилавото за мен е синьо, а ти го виждаш в бяло?

Защо ти виждаш срещу себе си Мъгла, а аз - Начало?

Защо задавам си въпроси, на които отговорите са ясни?

Защо съм още с теб, когато и без теб емоциите ще са еднакви?...

На този, който ме накара да обичам!

В момента, в който всичко между нас се пречупи, загубих част от себе си!

Лицето на болката бяха сълзите ми! Думата на страданието ми, беше името ти!

През цялото време ти ми напомняше за нещо велико, а когато си тръгнах.....
ми напомни затова, че те обичам по-силно от себе си!

По-силно от болката, която си давахме, по-силно от вятъра, който ни пронизваше, по-силно от бурята, която ни връхлетя...

Вазата, която счупихме на хиляди малки парченца стои там в ъгъла... Стои мълчаливо и чака някой да събере разпилялата се любов, накъсана на парчета!

Поглеждам я, затичвам се, задъхана от чувство за вина и си казвам:"Не, не издържам!Аз ще я залепя!"...

И така всеки път стигам до ъгъла, навеждам се, намокрям разбитите парченца със сълзи, изправям се и се връщам..... Връщам се към новото си начало... Връщам се там, където теб те няма и си мисля, че съм щастлива...

Празна, убита от безпощадна любов и от това, че наранихме красивия порцелан...