Безгрешните

Най-лесно е да съдим другите
и на техните моменти да се смеем,
да ги конкретизираме, че те са лудите
и в празните си дупки да живеем.

Не виждаме във себе си възможности,
но ако я съзрем във другите - градация!
И точно в този миг отприщват ни се думите,
които се изричат празно, лесно и без грация!

И все мислим си, че ние сме велики,
че другите амеби са, а ние вездесъщи.
Не осъзнаваме, че сме безкрайно тихи
и че не сме величествени и могъщи!

Но ако някой друг упрекне нас и нарани,
тогава егото ни ескалира в цветна буря,
не можем да приемем факта, че боли
и че възможна е такава истинска заблуда.

Но ние все пак сочим с пръст към другия
и много лесно можем да забравим,
че точно този, смешно - лудия
сме НИЕ и в елементарното си бавно, пагубно го давим!

Думите

Най-мощното оръжие са думите,
със тях безумно лесно се ранява.
Когато подредени са стабилно като калдеръмите,
разбираш, че цял свят от мъки се създава.

Най-нежното творение са думите
със тях ти можеш да докосваш и обичаш,
да спираш нечий дъх и да разголваш тяло,
което даже не е нужно със ръце да разсъбличаш.

Най-лудите приятелства създаваш с думите,
когато виждаш, че сърца като едно пулсират,
когато брегове и шеметни вълни се сливат,
с идеята до цветна бяс да ескалират.

Най-палещият огън, те са думите
с които и без клечка можеш да изгаряш,
да чуваш писъци от обгорели струни
и да не виждаш как на прах те стават.

Най-трудно се забравят думите,
които като меч забиват се в  предгърдието.
И колкото и да се мъчиш после да превързваш раните,
те белезите там стоят си и крещят обезумяло:
"Не, няма смисъл, моля те...спести си го Началото!"

Пеперудите си имат свой момент...

В началото е хубаво! Прекалено даже!

Спомням си я, дойде при мен, говореше и се усмихваше като дете, уловило най-цветната и голяма пеперуда, неможещо да повярва, че е в ръцете му...

Разказваше и даже не намираше време, за да си поеме въздух. Описваше с вълнение ръцете му - как докосват; очите му - как гледат; думите му - как трептят; парфюма му - как ухае върху нея; смеха му - как звучи.

Слушах я и не можех да говоря, не можех да прекъсна вълнението й, да поискам да спре...радвах се повече и от нея, а тя се радваше безумно повече и от мен.

Тръгваше си с най-слънчевата усмивка, която съм виждала, за да се върне и да разкаже за следващата среща...

Един ден дойде, заплака и ми каза: "Пеперудите си имат свой момент - позволяват ти за кратко да ги хванеш, да се насладиш на цветността им и след това отлитат...отлитат заедно със красотата.."

Говореше, изпълнена с вина. Беше убедена, че грешката е в нея. И питаше къде сгреши?

Притисна се до мен, сгушена и тъжна. Заплака с топли и канелени сълзи, наведе глава и можех само да доловя през хълцащото й стенание как казва: "Не искам повече да тръгвам и да хващам пеперуда..."

Изправи се, погледна през прозореца, усмихна се неволно, махна с ръка и си пожела...да се превърне в пеперуда! После отлетя...

В мен тихо е...

В мен тихо е, скандално тихо
и носят се нюанси на кафе.
А сетивата ми бунтуват се и викат
от липсата на нещо да зове.

В мен тихо е, скандално тихо
и непознато е усещането за без звук.
Напрегнато и колосално ми е времето,
в което осъзнавам, че те няма тук.

В мен тихо е, скандално тихо
и хапя устни, но до кръв съдирам.
Вълнувам се като цветле пред пролет
и  като дъжд след буря ескалирам.

В мен тихо е, скандално тихо
едва разпознаваем е звукът на пулс.
Ни глас, ни стон, ни вопъл или ехо
да чуеш можеш в този сляп конвулс.

В мен тихо е, скандално тихо
на ноктите трперят пръстите едва,
а някъде в пространството се носи
безкрайна музика от стихващи слова.

Зов

Ти казваш ми да дишам,
но не ми подаваш инхалатор.
Ти казваш ми да помириша,
но не разнасяш аромат.
Ти казваш ми да плача,
но не ми предглагаш повод.
Ти казваш ми да ти говоря,
но не ми създаваш довод.

Ти искаш да съм мила и грижлива,
но поцеланът ти е груб.
Наричаш ме измамница и си отиваш
по твоят неотъпкан път.

А аз крещя от дим и цветове,
натрупали се в чайник луд.
Разнасям себе си в ментални светове
и искам твойто "НЕ" да ме зове!