Пеперудите си имат свой момент...

В началото е хубаво! Прекалено даже!

Спомням си я, дойде при мен, говореше и се усмихваше като дете, уловило най-цветната и голяма пеперуда, неможещо да повярва, че е в ръцете му...

Разказваше и даже не намираше време, за да си поеме въздух. Описваше с вълнение ръцете му - как докосват; очите му - как гледат; думите му - как трептят; парфюма му - как ухае върху нея; смеха му - как звучи.

Слушах я и не можех да говоря, не можех да прекъсна вълнението й, да поискам да спре...радвах се повече и от нея, а тя се радваше безумно повече и от мен.

Тръгваше си с най-слънчевата усмивка, която съм виждала, за да се върне и да разкаже за следващата среща...

Един ден дойде, заплака и ми каза: "Пеперудите си имат свой момент - позволяват ти за кратко да ги хванеш, да се насладиш на цветността им и след това отлитат...отлитат заедно със красотата.."

Говореше, изпълнена с вина. Беше убедена, че грешката е в нея. И питаше къде сгреши?

Притисна се до мен, сгушена и тъжна. Заплака с топли и канелени сълзи, наведе глава и можех само да доловя през хълцащото й стенание как казва: "Не искам повече да тръгвам и да хващам пеперуда..."

Изправи се, погледна през прозореца, усмихна се неволно, махна с ръка и си пожела...да се превърне в пеперуда! После отлетя...