Мимишонени вълнения!

Невъзможно ми е
да опиша
колко грешно и безцветно
в мислите ми е!
Нарастващо до степен
Ескалация,
която даже бърка се с
Еякулация!
И празна пак
и пак объркана,
намирам себе си
в ръба на геометрична фигура!
Порязана и с примеси
на кръв
се пускам с бънджи,
търсеща си стръв!
И ти не си виновен
за това, че
ритъма ми няма пулс!
Че се събуждам
без конвулс!
Че искам да ти кажа
КРАЙ!
Но кога не знам!
Целувам те!
И ти не знай...

Диво!

Не ми е наранено, не!
Даже ми е странно и наситено от брегове,
че не намерих себе си във тебе,
че трябваше във пчелен кошер да събирам време...
Да се поръсвам с лавандула и щипчица канела,
и да нахлувам в мисли от истерия,
да бързам и въздишам, без да осъзнавам
колко много думите и розите отнемат.
Не, не ми е страшно и не ми е наранено!
Разбираш ли? Във мен дълбоко е простено!
И на дъгите ми са цветовете НЕ бледи,
а крещят от яркост и от слънце!
И тъй полегнала в росата уморена,
усещам как се раждам възродена
от смях, илюзии и подредба,
която в теб не можех да напрегна!
И не, не ми е наранено,
никак даже!
Благодарно ми е, че ми е така красиво
и че разминаваща се с тебе
стана ми...едно такова...диво!

На ръба!

В момент на слабост...
се намерихме,
там, търсейки в предгърдието
смисъл!
Забравяйки, че то в "минало време",
винаги ще има!
Забравяйки, че те - дъгите ни,
различни цветове си имат!
Че думите и цифрите
не се събират!
Че диалози трудно се побират!
На монолози вътрешни - делата се обръщат,
а римите за обич се прегръщат!
И на компас разчитаме,
но не във времето!
А на секунди...от безвремието!
И стотните броят и отброяват,
това, което мислите ще смаят!
И на ръба се лутаме, безмълвни,
незнаейки какво да искаме по-още!
Дали да пуснем пеперудите
или да искаме за още!...

Пролетно!

Най-пролетно се чувствам, когато е студено,
когато пръстите ми трепнат уморено,
когато облаците са ми цветни и игриви
и всеки път, щом ягоди сънувам диви!

Най-пролетно ми е, когато теб те няма,
когато ме изгаря мисълта за липса озверяла!
Когато допира ти липсва ми безумно
и щом не срещам в мислите си логика и умно!

Най-пролетно ми е, ако след буря плача,
ако след всяка гръмотевица не скачам,
ако по устните ми цветове от страст се стичат
и много още, още колосално те обичам!

Най-пролетно ми е, когато ме сковава зима,
когато същността ми е най-крехка и ранима,
когато знам, че пътищата ми са много
и когато на мечтите си не слагам лого!

Най-пролетно ми е, когато вън е есен,
когато без компас намирам път аз лесен,
когато знам, че още много смисъл ще намирам,
щом в лято или зима аз се сливам!

Безгрешните

Най-лесно е да съдим другите
и на техните моменти да се смеем,
да ги конкретизираме, че те са лудите
и в празните си дупки да живеем.

Не виждаме във себе си възможности,
но ако я съзрем във другите - градация!
И точно в този миг отприщват ни се думите,
които се изричат празно, лесно и без грация!

И все мислим си, че ние сме велики,
че другите амеби са, а ние вездесъщи.
Не осъзнаваме, че сме безкрайно тихи
и че не сме величествени и могъщи!

Но ако някой друг упрекне нас и нарани,
тогава егото ни ескалира в цветна буря,
не можем да приемем факта, че боли
и че възможна е такава истинска заблуда.

Но ние все пак сочим с пръст към другия
и много лесно можем да забравим,
че точно този, смешно - лудия
сме НИЕ и в елементарното си бавно, пагубно го давим!