Пеперудите си имат свой момент...

В началото е хубаво! Прекалено даже!

Спомням си я, дойде при мен, говореше и се усмихваше като дете, уловило най-цветната и голяма пеперуда, неможещо да повярва, че е в ръцете му...

Разказваше и даже не намираше време, за да си поеме въздух. Описваше с вълнение ръцете му - как докосват; очите му - как гледат; думите му - как трептят; парфюма му - как ухае върху нея; смеха му - как звучи.

Слушах я и не можех да говоря, не можех да прекъсна вълнението й, да поискам да спре...радвах се повече и от нея, а тя се радваше безумно повече и от мен.

Тръгваше си с най-слънчевата усмивка, която съм виждала, за да се върне и да разкаже за следващата среща...

Един ден дойде, заплака и ми каза: "Пеперудите си имат свой момент - позволяват ти за кратко да ги хванеш, да се насладиш на цветността им и след това отлитат...отлитат заедно със красотата.."

Говореше, изпълнена с вина. Беше убедена, че грешката е в нея. И питаше къде сгреши?

Притисна се до мен, сгушена и тъжна. Заплака с топли и канелени сълзи, наведе глава и можех само да доловя през хълцащото й стенание как казва: "Не искам повече да тръгвам и да хващам пеперуда..."

Изправи се, погледна през прозореца, усмихна се неволно, махна с ръка и си пожела...да се превърне в пеперуда! После отлетя...

В мен тихо е...

В мен тихо е, скандално тихо
и носят се нюанси на кафе.
А сетивата ми бунтуват се и викат
от липсата на нещо да зове.

В мен тихо е, скандално тихо
и непознато е усещането за без звук.
Напрегнато и колосално ми е времето,
в което осъзнавам, че те няма тук.

В мен тихо е, скандално тихо
и хапя устни, но до кръв съдирам.
Вълнувам се като цветле пред пролет
и  като дъжд след буря ескалирам.

В мен тихо е, скандално тихо
едва разпознаваем е звукът на пулс.
Ни глас, ни стон, ни вопъл или ехо
да чуеш можеш в този сляп конвулс.

В мен тихо е, скандално тихо
на ноктите трперят пръстите едва,
а някъде в пространството се носи
безкрайна музика от стихващи слова.

Зов

Ти казваш ми да дишам,
но не ми подаваш инхалатор.
Ти казваш ми да помириша,
но не разнасяш аромат.
Ти казваш ми да плача,
но не ми предглагаш повод.
Ти казваш ми да ти говоря,
но не ми създаваш довод.

Ти искаш да съм мила и грижлива,
но поцеланът ти е груб.
Наричаш ме измамница и си отиваш
по твоят неотъпкан път.

А аз крещя от дим и цветове,
натрупали се в чайник луд.
Разнасям себе си в ментални светове
и искам твойто "НЕ" да ме зове!

Най-трудната част, когато трябва да напуснеш някого е.....когато трябва да тръгнеш....

В началото сцената е пълна!
Изпълнена е с емоции и трепети; аромати на кокос и кафе, по-късно вино...; лавандула и чисти завивки, омърсени и оцветени със страст...контурите на две тела!
След първата сцена, декора някак си започва да изчезва...да се стеснява сцената, да изчезват малко по малко ароматите и думите...
Не знаеш дали...ще се обади пак...дали ще поиска точно този смях...ухание...думи...
Една прекрасна, свежа и ухаеща на трева сутрин, се събуждаш и осъзнаваш, че това не е достатъчно за теб, че трябва да напуснеш...че коридора се стеснява, като проекция в картина...че в далечината не виждаш нищо...само сляти образи и сенки на недочуващи се думи и срички...
Сега настъпва тишина! Болезнена и някак си решителна за крехкия ти и неподреден живот...
Сега е момента, в който трябва да изправиш глава, да допушиш последната си цигара, да преглътнеш последната си глътка вино и да кажеш "Тръгвам!..."
Отваряш устни, а от тях излиза глух и  празен стон, крещящ недолувимо "Махам се!!!"
И само ти го чуваш този звук! Само ти! В Главата си! А той...Усмихва ти се и отваря втората бутилка вино...
Мамка му, не казах ли "Довиждане!" ???
Да, каза го...но само в мислите си...
Подаваш чашата си, той я пълни, а в съзнанието на крехките ти мисли чуваш стон и той крещи:
"Най-трудната част, когато трябва да напуснеш някого е.....когато трябва да тръгнеш...."
После всичко продължи от първа сцена...пак!!!...

Неуловимата

Пронизващо-културна съм...дори наивно малко ми изглежда.
Срещнах те в момент на болка, съзерцание, оправданост и насилие...на мислите!
Посрещнах те такава, каквато бях...и ти пое ме - такъв, какъвто беше...
И след това...
...започнаха въпросите; дилемите;после думите....и размислите.
Разнасях се в пространството, оставяща от себе си част от електроните.
Нарастваше и лудостта ми. Ескалираща!
Подреждах себе си почти като бельо във гардероб...
Описвах се като прекрасен увод в книга.
И ти ми вярваше, поемаше, четеше. И търсеше онази подредената, когато осъзна, че е разхвърлена и сложна.
Отправяше въпроси, на които точни отговори няма...не и в мен.
Неуловимо е!
То е като аромата на канела, който много ти харесва, но с ръце не можеш да го задържиш.
Като плюшената и любима кукла, която трудно ще успееш с допир да я оживиш.
Като вятъра в косите, който те докосва, но него не можеш да докоснеш ти.
Като мислите, в момент на еуфория и екстази, които нямат смисъл уловим.
Като ефекта от синтетика, която си набутал през дихателните си пътища.
Като мелодия, която само слухово успяваш да прегърнеш.
Като влечуго, което никога не можеш да опитомиш.
............................................................................
Неуловимо е.....по начина, по който не можеш мен да задържиш.