Отворих очи и....се събудих!!!

Кои моменти пропилях, какво изпуснах с времето и защо го позволих? Кога завесата падна, без да разбера, че преди това е имало мигове, емоции, усмихнати лица; нямаше проблеми, а решения. Защо осъзнавам винаги нещата толкова късно? Забравих ли кога и как да се наслаждавам на онези, малките неща? А часовете и дните се изплъзват през крехките ми и отчаяни ръце...
После се оплаквам, че нещата не вървят, че не се чувствам комфортно със себе си и нещата в живота ми, забравила, че има причина за това и причината съм АЗ! "Причината" не спря да се държи ужасно с хората около себе си и и със самата себе си. А нещата навън - в природата, в емоциите, в забравените мисли, в миговете с любимите същества и семейство, са прекрасни. Просто трябва някой да ги види.
Мисля, че се събудих...осъзнах...прозрях!
Просто е трябвало "нещо" или някой само леко да ме бутне - да ми прошепне, че живота не спира, за да си почине и да си поеме дъх, че стрелките на часовника му бързо се въртят и няма смисъл да пропилявам преминаващите дни в неоправдана депресия и ленивост!
"Нещото" се случи, отвори ми очите. Не знам какво е, не разбрах кога и как, просто премина през мен, събудих се с усмивка и погледнах през прозореца - майка играеше с детето си, смееха се с глас, лицата им сияеха, беше миг - важен миг; баба и дядо вървяха, хванати за ръка - цял живот са били до себе си, борили са се със себе си и проблемите около себе си и... има любов, държат се и и не ще се пуснат, докато живота не "пусне" тях; усмихнах се и отворих широко прозореца, за да влезе целия свят вътре с всичките му шантави, красиви и ментални неща!
Пуснах си песен. Пеех. Смеех се и танцувах. Ей така, сама. Бях забравила да се радвам така. Но си припомних, да! И дано не забравям скоро. Утре. Следващият месец. Тази година. Никога!