На този, който ме накара да обичам!

В момента, в който всичко между нас се пречупи, загубих част от себе си!

Лицето на болката бяха сълзите ми! Думата на страданието ми, беше името ти!

През цялото време ти ми напомняше за нещо велико, а когато си тръгнах.....
ми напомни затова, че те обичам по-силно от себе си!

По-силно от болката, която си давахме, по-силно от вятъра, който ни пронизваше, по-силно от бурята, която ни връхлетя...

Вазата, която счупихме на хиляди малки парченца стои там в ъгъла... Стои мълчаливо и чака някой да събере разпилялата се любов, накъсана на парчета!

Поглеждам я, затичвам се, задъхана от чувство за вина и си казвам:"Не, не издържам!Аз ще я залепя!"...

И така всеки път стигам до ъгъла, навеждам се, намокрям разбитите парченца със сълзи, изправям се и се връщам..... Връщам се към новото си начало... Връщам се там, където теб те няма и си мисля, че съм щастлива...

Празна, убита от безпощадна любов и от това, че наранихме красивия порцелан...