Няма как да ми убегне
тази мисъл
нищо, че не се е родила
още.
Но тя е в мен,
усещам й плацентата,
бушува.
Не е набрала смелост
за да се роди,
но в мен притихнало крещи
и вика
и копнее
и иска още
да узрее
да носи чувство на заблуда
и после тихо да пирува.
А аз знам,
усещам си пулсациите
и стена
от емоция
от грижа
и възбуда
и мисля си
как може да е толкова прекрасно,
една едничка мисъл
необуздала мрака,
а мен самата подлудява,
притихнала съм вече
и я чакам.
А, ето иде, носи се
присъща самодива,
прошепва ми в ухото нещо
напъвам се да чуя
и осъзнавам
няма смисъл,
най-сочно е, когато
ти е непознато!
Няма коментари:
Публикуване на коментар